СРЕЩУ ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА


Разпиляхме се по света. Няма кой с вино гробовете да прелее.
Меча кръв пие нощта. Дяволът я владее.
Утре, малко след ранина, вдовиците ще плачат над гроба.
Самотен ще е гробът на моя баща, като празна утроба.

Той, напразно, ще се надява бурените отгоре да оплевя...
Надежда на помен не се раздава. И това знае моят баща.
На ливадата звездна той ще поседне. Ще извика майка ми, да не е сам.
Ще се надвесят, отгоре ще ме погледнат. Как черешите да им дам?

Как от тази далечна земя свещички на гроба им да запаля?
Ще видят ли моята светлина? Ще пушат ли от мойта цигара?
На билото ще се изкачa - да съм по-близо до тях и до Бога,
И колкото имам глас, ще крещя – да ме чуят, да не ме съдят строго.

Разпиляхме се по света и тревясват вратите към Рая.
После как ще намерим пътя към вечността, към нашия дом? Не зная...
Меча кръв пие нощта… Дяволът ѝ се смее.
Разпиляхме се по света. Кой гробовете ще прелее?

Даниела Йотова

6 юни 09 г
Ойос

42 ГРАМА

Душата ми на две е разделена,
Вселена в тялото на мъж и на жена.
Посегна ли обратно да я взема,
Ще угася и мойта светлина.

Душата ми на две е разделена –
В два дома, два живота води тя.
Във тялото на мъж и на жена вселена
Е моята душа...

Коя ли дреха повече приляга
На дръзката ѝ и двулика същност?
В очите ѝ - елмаз и благост,
А погледът ѝ прикован е в Kръста.

Къде, кога и как ще стане цяла
От двете половини същността?
Животът я обрече на раздяла,
Награда обещава Вечността.

Душата ми е грешна и голяма,
Две изкупления на куп търпи.
Душа с 42 каратo-грама
И с четири очи.


Даниела Йотова


6 юни 09 г
Ойос

ЛЮБОВЕН КРЪГОВРАТ

Моята майка и моят баща
лекуват душите си на небето,
призовавайки любовта
от покоя на световете.

Моята майка и моят баща
в тишината на вечността се търсят.
Спечена е над тях пръстта,
избелял е от слънцето кръстът.

Щом в небето припламне искра,
ще знам, че срещата се е състояла,
Оздравяват разбитите им сърца
след шестгодишна раздяла.

Моята майка и моят баща,
преродени, ще се завърнат.
Някой ден, хванати за ръка,
ще скочат от звездите над хълма.

Аз, от моя небесен балкон,
ще се надвеся, да ги видя отново
как впрягат житейския ветрогон
и страстта във файтона любовен.



Даниела Йотова
5 юни 09 г, Ойос

КОГАТО МЪРТВИТЕ ПЛАЧАТ


Дъждовете са небесни сълзи.
Завали ли, значи мъртвите плачат.
Над върхове и над долини
Мокър сивее здрачът.

Хладни душове - дъждовете валят
И жадна, Земята ги пие.
Те измиват лицето на уморения свят,
Частица от който сме ние.

Сребрее маслиновата гора
В ромоленето на залеза мокър.
Пукат съчки под бързите ми крака,
Дрезгаво, вместо вопъл.

Чувам гласа на моя баща
Как разговаря със световете.
Плачат мъртвите, пада вода.
Ще вали цяло столетие.

Даниела Йотова

5 юни 09 г
Ойос

2009. България

Свят без послания.
Планини от безмислена пропаганда.
Хора без гласове.
Слепци с думи.
Дяволи без опашки.
Замръзнали сълзи.
Абсурд.
Живот между комикса и реалността.
Телевизионно господство.
Манипулация.
Огън, който не топли.
Подправени спомени.
Закърпен живот от парченца минало,
изгубено търпение и остарели надежди.
Градове, празни като след ядрен взрив.
Хора,затворени в мълчанието завинаги.
Марионетки на Дявола,
имащи се за Богове.
Изтезание до последната капка разум,
до пълна капитулация на ценностите,
до пълен отказ от самоличност.
Унификация.
Саморазрушение.
Болка -
в черно белите светове
на отрицанието
и на изгубения рай – любовта...

МОЛИТВА ЗА ХЛЯБ

Във спечената угар е хлябът на народа.
В нощвите бавно втасва куршумената правда.
Един самун за вкъщи, а другите - за продан.
За лакомия огън днес трябва силна брадва.

В пещите дръзко грейват слънца от бяло зърно
и гръмва в изненада гласът на чернозема.
Хлебарят - бял от мъдрост, намръщен свива бърни
и гледа благодарно изтичащото време.

Той знае,че по изгрев ще го опари хляба.
Високо ще го вдигне в ръцете си чевръсти
и тихо ще се моли да няма вече гладни...
Ще се кълне в живота. И с ярост ще се кръсти.

Из Триптих за словото и любовта

ЗА ЛЮБОВТА

Аз слизам дълго от последния етаж на чувствата ревниви.
Под стъпките ми стълбите - клавиши
свирукат песен незлоблива.
Там, в ниското, купувам вестник, цигари и цветче -
за радост.
По жълтич паваж затичана,
в дланта със захарче,
унило падам...
Но пролетният вятър е зелен
и тежко лумват пламъци сурови.
Аз съм тревичката, пробила угарта -
корава, сушава от безлюбовие.
Най-истинската дума в мен мълчи,
изгубена във пъстрия ми делник.
Животът бързо перките върти на ненаситната си мелница...
Но вече виждам едрите звезди,
увиснали като узрели гроздове.
И се прибирам у дома,
с душа възкръсваща
и блузка
розова.