Търсене в този блог

03 януари 2009

ЦВЕТЯТА НЕ БЯХА ЗА МЕНЕ. ПРИЗНАВАМ СИ ЧЕСТНО.
Прегърнах аромата на розите – червени и неуместни.
Дъжд валеше, като във преизподня. Паважът лъщеше черен.
Аз вървях – мокра до кости, осъдена на любов, безверна.

Аз вървях. Стъпките ми звънтяха, като плесници.
От двете страни се издигаха сгради – сиви, доблестни рицари.
Притискаше ме нощта. Неонът заплашително-злобно светеше.
Нямаше жива душа - ни човек, нито куче. Нямаше ги поетите.


Страшна за мен, дъждовна - за другите, странна нощ беше тази.
Самоубийствено полетя надолу саксия, залитнала на перваза.
Аз не познавах тъжния мъж, който ми подари цветята.
Аз вървях и заничах по ъглите - да намеря старите си приятели.

Аз вървях под небето - сукно, раздрано от рижа светкавица.
Аз мълчах. Аз си спомнях една дълга–дълга наздравица...
Нека има любов, нека няма вина, нека винаги има цъфтене!
Боже мой! Как изглеждаше този мъж, които се спря пред мене!...

Ние двамата, прекосили разярената нощ, безпризорието, надеждата,
бяхме толкова смешни, смутени, извили въпросително вежди..
Знам, цветята не бяха за мене, но прегръщах телата им стройни
И вървях, все вървях - млада, приливна, неспокойна...

После – стълбата, топлият чай,, розите, вазата, огледалото...
После – утрото, мъдро от тишина. Синьо. Розово. Млечнобяло...
Романтичен сюжет, без послеслов. Телефонът прогони съня ми.
И от другия край на света един мъж извика, че иска да ме прегърне.

Няма коментари:

Публикуване на коментар