Кукувиче гнездо

2009-10-06T20:00:00.000+02:00

ЗАВРЪЩАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Ще пропътувам
Пътя си обратен
Към моето завръщане
Във времето
Другар ще ми е
Единакът-вятър
Ще звънкат шпори
Ще се опва стремето

Така забързана
Ще вляза
Със своя кон
Във двора на небето
Ще ме обгърне
Хладната му пазва
Пътеката пред мен
Ще бъде светла

Ще бъде нощ
Звездите ще събирам
Узрели
Топли
Едри като кестени
Ще свири Бог
На златната си лира
Маестрото
В небесния оркестър

Аз плахо ще пристъпя
Там
Където
Се сливат
Хоризонтът и дъгата

И като жертвен дар
Ще принеса
Сърцето си
Искра
Hа любовта
И Светлината

БОРБА

Душата ми беше осъдена
На полусмърт и полустремеж
В ъгъла на живота изпъдена
Полусама
С половин копнеж

Духът ми витаеше
Обикаляше света
Говореше на душата
И на разбитото ми сърце
А тялото
Техният дом
Се превърна в арена
На сблъсъка
Между
Преходността и вечността
Жестока битка
Между
Стремежа и съвършенството
Между
Робството
И постигнатата свобода

Тялото ми
Нахрани земята
Душата ми отиде
При вселенската душа
Скъса се нишката
Между двете
И от космодрума на любовта
С мощен взрив
Излетя
Моят дух
Oзарен в необята
Да потърси покой
В безплътните му
Обятия

2009-09-15T10:13:00.000+02:00

ГИЛОТИНА ЗА УБИВАНЕ НА МЕЧТИ

Родих се в безвремието
Когато огнивата на милосърдието
Произвеждаха трупове
Когато идеологията убиваше човешките тела
За да открадне душите им
Светът около мен беше мръсен и хленчещ
Затънал в безмислие и омраза
Заради липсата на любов в него
Моето поколение беше ангелът
Полегнал на гърба на прасето
Което отглеждаха в двора на ХХ век
Бях дете
Отвратено от свинската чорба на земята
И запленено от величието на човешкия дух
Бях свидетел и участник
В безбройните падения на телата
Изгорели от страст и омраза
От възторзи и псевдолюбов
От вековни войни вътре в себе си
И в безвремието

Човекът е всичко
Което се случва
По пътя между него и Него
Подвластен на крехките светове
Hа Надеждата и Любовта
Който е част от тях
Е себе си
И може да продължи
Без страх
Без съмнения
Без унищожителна страст
Превръщащи
Извечната ни любов
В касапница
Насладата ни
В отрова
И омразата ни
В изгнание

В безвремието
Обаче
Има само
Кал
Безидейност
И гилотина
Зa убиване на мечти

Даниела Йотова

2009-06-12T10:12:00.009+02:00

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ДЪЖД

Планината на Котката плаши с дъжд,
Ветровете се стичат по скалните сипеи.
И сухота заваля изведнъж,
Ненадейно към хълма луната изтича.
И внезапна сълза – чист планински кристал,
Се търкулна по бузата на следобеда парещ...
Знойни стъпки в маслиновата гора:
На предателство и любов - олтарът.
Ще вали тази нощ. Ще вали тишина
От крилете на птиците, набраздили небето.
Между границата на живота и на смъртта,
Между делника и небитието.

Планината на Котката дреме в мрак.
Нито дъжд заваля, нито валят конфети.
И сълзата кристална се превърна на прах –
Предизвикателство... за дъждовете.

Даниела Йотова

юни 2009, Ойос – в сърцето на Котешката планина

2009-06-12T10:12:00.008+02:00

ПЪЛНОЦЕННОСТ

Тя дойде от нощта, от бездната, от небитието.
С разпиляна коса, с огън в очите, със дъжд в ръцете.
Приближи се до мен – ветрена и искряща
И ми даде да пия от нейната чаша.

Непозната бе тя, чужда, омагьосваща, властна...
И донесе съмнения, сила, слабост, опасности.
Демон в черната нощ, слънце в светлия ден,
Тя дойде и се спря пред мен.

Като паяк ме омота в коприната на своите ласки.
Бе красива нощта в маскарадната маска.
Бе красив и денят, озарен от надежда.
После дълго плевих кукувичата прежда.

Припознах се в страстта, с любовта я обърках.
И до днес не можах ръждата й да изтъркам.
С разпилени коси, с огън в очите и с дъжд в ръцете,
Аз ги виждам от хълма, да идват към мен, двете. Даниела Йотова2009

2009-06-12T10:12:00.006+02:00

ДЕЦАТА НА КУБРАТ

Децата на Кубрат
продават картини в Монмартр,
свирят в мадридското метро,
карат такси в Лас Вегас,
берат череши в Арагон,
мъкнат денкове на
пристанището в Атина,
газят калта на софийския кмет,
пият менте ракия
в кръчмите в Пловдив,
сутрин и вечер се тъпчат
в електричката София - Перник,
нощем не спят,
защото
тези от Арагон
копнеят за вкуса на истинската череша,
тези от Монмартр,
макар и озарени от Сакре Кьор,
искат да седнат в градинката пред Кристал,
циганите от метрото в Мадрид
сънуват българска сватба,
таксистът от Лас Вегас
се е преситил от блясъка на порока,
докерите в Пирея мечтаят пристанището в Бургас
тъпчещите софийските улици
копнеят за Шанз Елизе,
пловдивските бохеми - за таверните на Мадрид,
бургазлии - за светлите плажове на Валенсия,
а някой от Шумен сигурно иска да иде във Вегас...

Децата на Кубрат се изгубиха във света
и във вътрешна емиграция.

Aми, да дойде Крум!!!
Да изтръгне лозята на злото!
И да обезглави Ламята!
Защото, не го ли направи,
Не отреже ли ръката на Крадеца,
Остави ли жив Убиеца,
Не изкорени ли Голямата лъжа,
Ще остане без народ.

Даниела Йотова

2009

2009-06-12T10:12:00.003+02:00

ПРИБЛИЖАВАНЕ √

Нощта е светла рамка на икона.
Зелен е вятърът в очите й.
Напук на правила и на канони,
Са огнени косите й.

Вървя сама, безплътна, но греховна
В нощта, която ще ме приближи
До лудостта – красива и отровна,
Като любовните лъжи.

Във спомена ти нека да остане
Единствено разкаяният дъжд,
Потекъл от небето в знойно пладне
И от очите на обичан мъж.

Нощта е късна спирка в паметта ми.
Съвсем обикновена, тъмна нощ...
Магия е. И изтезание.
Камшик. И острие на нож

Даниела Йотова

2009

2009-06-12T10:12:00.002+02:00

СИМБИОЗA НА ЛЮБОВТА

На Виктор

Бях дете и се влюбих в гълъб.
Изяде го котката.

Бях дете и се влюбих в друго дете.
И то искаше да се влюби в гълъб.
Не разбрах дали неговата котка изяде Гълъба,
В който е влюбен, дали беше влюбен в гълъб или в мен,
Но котката му изяде мен.

Порастнах. Любовтa ми растеше с мен.
Не можех без сянката й,
Но без да се отричам от нея, я пренебрегвах,
Докатo разпознах котката в себе си.

Потърсих отново Любовта
.
Тя ме попита за моите хиляди лица.
Не й отговорих.
Попита ме за моите хиляди анонимности
И пак замълчах.
И когато спря да ме пита, й казах,
Че се нуждая от нея,
Че повече не бих могла да съм мъртва,
Защото моята жажда за живот ще измами смъртта,
А жажда за смърт нямам.
Защото имам отговори за Любовта,
A тя има само въпроси.

И никога повече не бих я попиталa, за нищо,
След смъртта на моите гълъби,
Изядени от котката в мен,
След смъртта на моя баща, който умря от рак,
Защото не разбираше любовта,
След екзекуцията на любовта на детето,
Което искаше да се влюби в гълъб...

Никога повече не бих попитала никого
И за нищо.
Бих попитала само теб. Какво виждаш?
Мъртъв гълъб или котка-убиец?

2009, Мадрид - Ойос

2009-06-12T10:10:00.005+02:00

СРЕЩУ ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

Разпиляхме се по света. Няма кой с вино гробовете да прелее.
Меча кръв пие нощта. Дяволът я владее.
Утре, малко след ранина, вдовиците ще плачат над гроба.
Самотен ще е гробът на моя баща, като празна утроба.

Той, напразно, ще се надява бурените отгоре да оплевя...
Надежда на помен не се раздава. И това знае моят баща.
На ливадата звездна той ще поседне. Ще извика майка ми, да не е сам.
Ще се надвесят, отгоре ще ме погледнат. Как черешите да им дам?

Как от тази далечна земя свещички на гроба им да запаля?
Ще видят ли моята светлина? Ще пушат ли от мойта цигара?
На билото ще се изкачa - да съм по-близо до тях и до Бога,
И колкото имам глас, ще крещя – да ме чуят, да не ме съдят строго.

Разпиляхме се по света и тревясват вратите към Рая.
После как ще намерим пътя към вечността, към нашия дом? Не зная...
Меча кръв пие нощта… Дяволът ѝ се смее.
Разпиляхме се по света. Кой гробовете ще прелее?

Даниела Йотова

6 юни 09 г
Ойос

2009-06-12T10:10:00.004+02:00

42 ГРАМА

Душата ми на две е разделена,
Вселена в тялото на мъж и на жена.
Посегна ли обратно да я взема,
Ще угася и мойта светлина.

Душата ми на две е разделена –
В два дома, два живота води тя.
Във тялото на мъж и на жена вселена
Е моята душа...

Коя ли дреха повече приляга
На дръзката ѝ и двулика същност?
В очите ѝ - елмаз и благост,
А погледът ѝ прикован е в Kръста.

Къде, кога и как ще стане цяла
От двете половини същността?
Животът я обрече на раздяла,
Награда обещава Вечността.

Душата ми е грешна и голяма,
Две изкупления на куп търпи.
Душа с 42 каратo-грама
И с четири очи.

Даниела Йотова

6 юни 09 г
Ойос

2009-06-12T10:09:00.001+02:00

ЛЮБОВЕН КРЪГОВРАТ

Моята майка и моят баща
лекуват душите си на небето,
призовавайки любовта
от покоя на световете.

Моята майка и моят баща
в тишината на вечността се търсят.
Спечена е над тях пръстта,
избелял е от слънцето кръстът.

Щом в небето припламне искра,
ще знам, че срещата се е състояла,
Оздравяват разбитите им сърца
след шестгодишна раздяла.

Моята майка и моят баща,
преродени, ще се завърнат.
Някой ден, хванати за ръка,
ще скочат от звездите над хълма.

Аз, от моя небесен балкон,
ще се надвеся, да ги видя отново
как впрягат житейския ветрогон
и страстта във файтона любовен.

Даниела Йотова
5 юни 09 г, Ойос

2009-06-12T10:07:00.003+02:00

КОГАТО МЪРТВИТЕ ПЛАЧАТ

Дъждовете са небесни сълзи.
Завали ли, значи мъртвите плачат.
Над върхове и над долини
Мокър сивее здрачът.

Хладни душове - дъждовете валят
И жадна, Земята ги пие.
Те измиват лицето на уморения свят,
Частица от който сме ние.

Сребрее маслиновата гора
В ромоленето на залеза мокър.
Пукат съчки под бързите ми крака,
Дрезгаво, вместо вопъл.

Чувам гласа на моя баща
Как разговаря със световете.
Плачат мъртвите, пада вода.
Ще вали цяло столетие.

Даниела Йотова

5 юни 09 г
Ойос

2009. България

2009-01-23T13:17:00.005+01:00

Свят без послания.
Планини от безмислена пропаганда.
Хора без гласове.
Слепци с думи.
Дяволи без опашки.
Замръзнали сълзи.
Абсурд.
Живот между комикса и реалността.
Телевизионно господство.
Манипулация.
Огън, който не топли.
Подправени спомени.
Закърпен живот от парченца минало,
изгубено търпение и остарели надежди.
Градове, празни като след ядрен взрив.
Хора,затворени в мълчанието завинаги.
Марионетки на Дявола,
имащи се за Богове.
Изтезание до последната капка разум,
до пълна капитулация на ценностите,
до пълен отказ от самоличност.
Унификация.
Саморазрушение.
Болка -
в черно белите светове
на отрицанието
и на изгубения рай – любовта...

2009-01-08T13:06:00.001+01:00

МОЛИТВА ЗА ХЛЯБ

Във спечената угар е хлябът на народа.
В нощвите бавно втасва куршумената правда.
Един самун за вкъщи, а другите - за продан.
За лакомия огън днес трябва силна брадва.

В пещите дръзко грейват слънца от бяло зърно
и гръмва в изненада гласът на чернозема.
Хлебарят - бял от мъдрост, намръщен свива бърни
и гледа благодарно изтичащото време.

Той знае,че по изгрев ще го опари хляба.
Високо ще го вдигне в ръцете си чевръсти
и тихо ще се моли да няма вече гладни...
Ще се кълне в живота. И с ярост ще се кръсти.

2009-01-08T12:28:00.002+01:00

Из Триптих за словото и любовта

ЗА ЛЮБОВТА

Аз слизам дълго от последния етаж на чувствата ревниви.
Под стъпките ми стълбите - клавиши
свирукат песен незлоблива.
Там, в ниското, купувам вестник, цигари и цветче -
за радост.
По жълтич паваж затичана,
в дланта със захарче,
унило падам...
Но пролетният вятър е зелен
и тежко лумват пламъци сурови.
Аз съм тревичката, пробила угарта -
корава, сушава от безлюбовие.
Най-истинската дума в мен мълчи,
изгубена във пъстрия ми делник.
Животът бързо перките върти на ненаситната си мелница...
Но вече виждам едрите звезди,
увиснали като узрели гроздове.
И се прибирам у дома,
с душа възкръсваща
и блузка
розова.

2009-01-07T19:28:00.003+01:00

12 ПЪТИ ЗА ЛЮБОВТА

Любовта е навярно цвете с име на мъж.
Любовта е навярно рукнал внезапен дъжд.
Любовта е навярно слог между две души.
Любовта е изкуство.
И от него боли.

Любовта е лавина, все расте и расте!
И във мъртвата хватка сплита живи ръце.
Живи длани, горящи в огъня на страстта.
Любовта е богатство босокрако в нощта.

Любовта е приумица
и магия,
и блян.
Любовта е безумство
и самотност,
и свян...

Любовта е гротеска на побъркан живот,
свит във сивите фрески на семеен имот.

Любовта е соната - бяла, тиха мечта.
Любовта, под луната, хвърля лудост. И тя
пак разпалва искрите на телата. О, плът!
И зове, но отлита всеки път, всеки път...

Любовта е навярно цвете с име на мъж,
самодива обикнал, ей така, изведнъж...
И уплашен, и влюбен, пристрастен, победен,
той се крие от нея. И я търси смутен.

Кукувиче гнездо

2009-01-04T13:30:00.000+01:00

Кукувиче гнездо

2009-01-04T04:16:00.003+01:00

E, кое е по–страшното? Смъртта или отсъствието?
Ако е моята смърт, не ми пука. Но отсъствието на хората, които обичам , е в състояние да ме извади от равновесие.
Ако е чуждата смърт, предпочитам отсъствието.
Хахахахаха....
И това ако не е егоизъм...

2009-01-03T16:58:00.006+01:00

ЦВЕТЯТА НЕ БЯХА ЗА МЕНЕ. ПРИЗНАВАМ СИ ЧЕСТНО.
Прегърнах аромата на розите – червени и неуместни.
Дъжд валеше, като във преизподня. Паважът лъщеше черен.
Аз вървях – мокра до кости, осъдена на любов, безверна.

Аз вървях. Стъпките ми звънтяха, като плесници.
От двете страни се издигаха сгради – сиви, доблестни рицари.
Притискаше ме нощта. Неонът заплашително-злобно светеше.
Нямаше жива душа - ни човек, нито куче. Нямаше ги поетите.

Страшна за мен, дъждовна - за другите, странна нощ беше тази.
Самоубийствено полетя надолу саксия, залитнала на перваза.
Аз не познавах тъжния мъж, който ми подари цветята.
Аз вървях и заничах по ъглите - да намеря старите си приятели.

Аз вървях под небето - сукно, раздрано от рижа светкавица.
Аз мълчах. Аз си спомнях една дълга–дълга наздравица...
Нека има любов, нека няма вина, нека винаги има цъфтене!
Боже мой! Как изглеждаше този мъж, които се спря пред мене!...

Ние двамата, прекосили разярената нощ, безпризорието, надеждата,
бяхме толкова смешни, смутени, извили въпросително вежди..
Знам, цветята не бяха за мене, но прегръщах телата им стройни
И вървях, все вървях - млада, приливна, неспокойна...

После – стълбата, топлият чай,, розите, вазата, огледалото...
После – утрото, мъдро от тишина. Синьо. Розово. Млечнобяло...
Романтичен сюжет, без послеслов. Телефонът прогони съня ми.
И от другия край на света един мъж извика, че иска да ме прегърне.

2009-01-02T23:17:00.004+01:00

КОГАТО ВСИЧКИ СИ ОТИДЕМ
сред пъкъла на вечността,
ще разберем, че сме невинни,
отровени от суета,
че няма нищо по–красиво
от простотата на мига,
че в същност сме били щастливи...
Но днес ли, вчера ли, кога?...